Беше някъде между второто и третото хилядолетие, защото чакахме Орфейя да се роди. Аз се прибирах от поредната битка на Долната Земя. С другите войни имахме здравословна традиция за възстановяване на силите, като се качвахме на Щут. Викаха му още Невидимият Град, защото беше под енергиен щит. Само Готовите можеха да преминат отвъд щита и да се срещнат с така наречените Мистерии. Аз още се готвех за Прехода, затова познавах Щут само в чисто земното му проявление. Мястото не беше случайно, както всичко в Родовата планина /РодоПа/. Между двата скални обелиска на Щут – Слънчевия и Лунния се генерираше мощна енергия от невидимите светове. Подобно на плюса минуса в батериите, но тук високите вибрации идваха от единението на двете начала – мъжкото и женското. Събираха се основно войни, които тайно се надяваха съвсем скоро да бъдат посветени в Мисти БоЯри – виждащи в мъглата войни на Яркия Бог. Тогава на мъжете се дава титлата Хероси /герои/, а на жените Диви /амазонки/. Отличителният им знак от другите войни бяха коланите – в посвещението мъжете трябваше да приведат доброволно в жертва бик, който да им дари кожата си, а жените трябваше да овладеят енергията на змията и да я подчинят, за да се сдобият със змийска препаска.
Всичко това винаги ми е звучало приказно, вълнуващо, направо романтично, с копнежа и на мен един ден да ми се случи, докато в този същия ден, вървейки към Щут, ми се случи… Преминаването!
Преминаването е вид преобразуване на материята и енергията. То има и своите изпити на прехода, като съгледвачите, например. Съгледвачите обикновено се явяват, подобно на огромни наплъстени камъни със зеленикав мъх. Смучат от енергията на тези, за които са изпратени и понякога ги довеждат до полуда. Това упражнение с владеенето на собствената си енергия е първото и много важно условие за бъдещите посветени войни. На моята енергия и бях дала име и цвят, за да мога да я наблюдавам и да общувам с нея по всяко време. Казва се КаРуна /Състрадание, произтичащо от безусловната Любов/ и е в прасковена светлина. Благодарение на нея минавах всеки път портала към здравоносните скали на Щут.
Порталът е един коридор с невидима стража. Ако не си допуснат да идеш до Щут, поради някаква причина – не виждаш коридора, следователно не минаваш нататък. Коридорът за мен беше, като игра на дама – с три еленски скока и стигам другата страна. Но този път, някъде в подскоците получих неочакван дар – целувка на… змия! Моята змия, която щеше да краси снагата ми, ако оцелеех след хладната и отрова. За това не бях подготвена все още, признавам, но за тези неща никога не си! Ако почнех да се съпротивлявам на халюционогените, щях да се погубя сама от собственото си безсилие. Тогава, просто и се дадох с надеждата, че тренираната ми психика наред с тялото ще издържат. И изведнъж ми стана спокойно. Малко изтръпнало в крайниците, но спокойно. Все едно се движа и мисля в карамел. А времето идваше на порции от горе, които можех да хвана или умишлено пропусна. Това най-вероятно беше така нареченото безвремие, което ми се стори толкова нормално, сякаш съм изчистила от себе си лош навик с термин „време”. Но важното беше друго – да не заспивам, а да мисля, да занимавам съзнанието си с нещо, докато премине ефекта на отровата. С този лепкав карамел в главата ми и изтръпнали крайници беше отчайващо трудно да правя каквото и да било, но ми беше спокойно… Усещане за вливаща се в мен живителна топлина и гъвкавост – гъвкавост на всички нива, като змия. Да, това беше, да мисля, като змия… Да стана змия! Виждах златиста нишка пред мен, която се виеше на спирали в пространството и се пуснах по нея. Тя имаше подлъгващ двупосочен въртеж – уж тръгваш в едната посока, но всъщност се плъзваш към другата и обратно… и така до безкрай. Висиш дълго във въздуха въртейки се, като пъшкул, докато губиш сили. Какво да правя? Как би постъпила змията? Освен да си захапе опашката и да създаде цикличност на движението, а така, то вече става предсказуемо и може да се ползва неговата тяга. Буквално и нереално се погълнах от към опашката, за да се събудя пред… площадките!
Площадките на Щут са местата за лечение, вглъбяване и спомняне на бъдещето. Познавах ги отлично, но като причудливи скали, обрасли с природа. Този път площадките бяха чисти и сияйни, а по тях имаше много красиви същества, които танцуваха бойната си хореография заедно. Бяха по двойки, но трудно се различаваха кой е мъжът и коя жената, защото бяха се вплели с енергиите си в едно цяло. Разбрах, че съм преминала, най-вероятно успешно, от другата страна на щита на Щут. Бях попаднала във военната школа на БоЯрите.
На най-високата част на обелиска упражненията се водеха от онези, за които бях слушала само в песните и преданията. Там бяха героите, на които цяла Тракия се възхищаваше за бойните им подвизи – Слънчевият жрец и моята бъдеща предводителка – Мирина – върховната амазонка, калената в божествения огън Дева. Тя изглеждаше, като сгъстена прозрачност, толкова, колкото да се хванат очертанията и… Грациозна, като пламъка на свещ, с осукани змийски кожи по всичките и извивки… Тя щеше да бъде тази, към която щях да се стремя през целия си живот от тук нататък. Тя щеше да бъде тази, която да постави ръка на главата ми и да ми предаде Великата Тайна.
Тези войни на Слънчевия и Лунен култ не се бият, като войниците от долните нива. Те поправят дефектите в енергиите на Земята и Космоса и създават всемирен ред чрез „бича” на Обичаите. Или казано простичко – включват системите на добродетелта. И докато осъзнавах къде съм, вече бях започнала с упражненията за намиране на вътрешния си център. До мен имаше още новопреминали войни. Към вечерта щяха да ни разделят – всеки на своя хълм. За другите войни сънят беше задължителна част от подготовката, но не и за нас – ние, новобранците, щяхме да учим химни наизуст, за да посрещнем изгрева подобаващо, ако стигнем до него въобще. Тази нощ ни очакваше слизане в Земята на Мъртвите. Само тези, които познаят живототворящата страна на смъртта, само те ще могат да продължат Пътя си към Светлината. Тази нощ трябваше да умра – живототворящо, ако исках по изгрев да получа новото си войнно име…
……………………………….
На Лунния хълм съм, в пещерата на Мирина… Утре ще изляза за първата си битка, ако се завърна тази нощ… Ръката и е на главата ми… Спомних си… Казвам се… АуРа… АуРа КаРуна… Познах се по змията на лявото бедро.
Вашият коментар