ОГНЕХОДЦИ

Помня много добре този ден. Отворих очи и вече знаех, че това е денят. Бях на работа същия този ден, но ми трябваше вечерта. Не знаех как ще се получи, ще работя ли, не ли, но рискувах и направих уговорка със себе си – или сега, или още седем години, за да се върна пак на тази точка на пречупване, от която така имах нужда сега!

Работя с хора, на които е много важно да спечеля доверието за дълго време. Повечето се виждат с мен, може би, веднъж в живота си, но това е абсолютно достатъчно и за тяхната, и за моята мисия. От там нататък ние вече сме в общото цяло.

Този същи следобед направих залог с тях – тeхните най-съкровени житейски изповеди срещу вечерта, която ми трябваше, за да ида и да ги занеса при огъня – изповедите. Беше 3 юли – денят на Константин и Елена по старо му. Има едно село на края на България, при Странджа планина и то се казва Българи. Там все още живеят жреците на древна Тракия – там са лечителите, гадателите, предсказателите, „обезумелите” огнеходци – нестинарите. Те имат все още живата, направо органична връзка с Върховния си Бог – Слънцето, чието земно проявление е Огънят. Тяхното посвещение на Него е така истинно, че Той им позволява да влязат в недрата му, да се слеят, без да изгорят.  Има и една Хестия – богинята пазителка на огъня – от там трябва да идва името „нестинари“ – жреци на огъня. Знаех много за тях, много и бях разказвала за огнепоклонничеството им – това ми е работата, но никога не бях ходила до „извора”. И това беше така, защото не бях готова… Но в този ден вече бях!…  Бях сама. Не бях сигурна дали така искам да бъда точно тази вечер, но по-късно разбрах, че да. И стигнах!

Ако пътят до село Българи беше дълъг с години, то часовете, които прекарах там бяха вечност, безвремие… Трябваше да предам залога на хората, които ми дадоха своята благословия да ида, но не знаех как точно и какво трябваше да направя. Не го бях даже и мислила, но знаех, че то само ще ме „прихване”, както ги прихваща огнеходците, за да влязат в огъня и да извършат тайнството с Вишните сили. Но аз, всъщност, отидох там заради себе си и едно мое „обричане”. И него не знаех как да изпратя до същите Вишни. Наблюдавах всичко много спокойно и в детайли. Не бързах, защото там където бях нямаше време. Подготвях се за нещо, или по-скоро то ме подготвяше за себе си. Влязох в земната проекция  на космичния ритъм – хорото – нескончаемо и безначално – вдигащо вибрациите до точката на пречупване, както при мен се случи същата сутрин. И някъде, в тоя всенароден унес, Те се появиха – нестинарите… Всичко се случваше бавно, но и в същия миг истерично – обиколките около храма с иконата, с гайдата, с тъпана, с белите отражения на дрехите им, летящи след тях… От другите хора имаше много, но те не пречеха на цялото. Поне на мен. Може би тях ги нямаше за мен, тогава…

…И Онези влязоха – изтръпнали, тихо обсебени, като призраци, нестинарите вече шетаха из огъня – влизаха, излизаха, вихреха, въхкаха, правеха това, за което народът беше дошъл – да се чуди и диви на тая нечовешка дарба ….Но…  …Празно… И още празно… Нещо не беше така за мен, а уж всичко беше така. „Хайде, къде си? Чакам те… ” . Някой не беше дошъл за това, за което и масата, някой беше дошъл да се измени, да премине една своя граница… И ето я – първата метаморфозна „жертва” се плъзна из под тълпата и влезе в огъня  – това беше моето изпълващо празното. Млад мъж – беше го прихванало. Как знаех ли­? – Не знаех… Тепърва щях да разбера. И тогава всичко си дойде по местата…  В някакъв момент „жреците” в бяло тръгнаха на там, от където се бяха появили – сумрака… И аз със тях.  Стигнахме пред един много малък каменен параклис. Влязох! Все едно, или не ме виждаха, или бях една от тях. Поклоних се на икона, каквато никога не бях срещала – няма как да я опиша, не знам как… И после също така странно се върнах при другите. Жарта беше поотихнала, но още имаше цвят на препечена тиква. Някакви хора се дивяха, правиха експерименти с неподготвената си плът, не помня… Този момент вече не помня – последните два и половина удара на сърцето си усетих и спрях да чувам, може би и да дишам… Бях в тъмното на Космоса и скачах от звезда на звезда, като на детска игра. Пренасях изповедта на моите хора от деня там, където трябваше… И тогава дойде ред на моето „обричане”… … (Разплаках се…) Сега се разплаках, докато пиша… Това вече го помня – защото излизах от огъня…

37 човека ще ме държат отговорна за техните изповеди до края на живота си… Плюс един, но той не знае още… Може би, защото не е човек…

Намери ме…