Марина Огнената

Огнена Марина – така се знае името и’ от край време, макар в житието и’ на Светица за огън да не става дума. Става дума по-скоро за вода. И за змии също иде реч в народните представи. Коя е Марина – Света Марина? Тя отбелязва третия ден на Горещниците. На нея се молят да пази от пожари, чрез нея в дома се подновява огъня. Нейните свети места, обаче, са все до извори, нарочени да бъдат лековити.

В село Варвара до Пазарджик има една такава местност – с извор, който някога бил пазен от Нимфи, а сега от Света Марина. Има и параклис, по-скоро олтар в нейна чест, издигнат на място на раннохристиянски храм. Всеки седемнадесети юли тук има събор с освещаване на хляб, вода и даване на курбан. Как така християнската Марина се преплита с езическата богиня – първообраза на култа, та двете после да „родят” народната Маринка – Слънчевата буля?

Християнският образ разказва за девица на шестнадесет години, която отхвърлила нарочения и’ съпруг-езичник и се обявила за христова невеста. За тази обида тя била измъчвана от него. Дори и в най-тежкия момент Марина с лекота приемала страданието, само се молела за свето кръщение чрез вода, за да бъде приета достойно от Господа. Така продължава историята и’, че нейният мъчител изпълнил желанието, но с коварната умисъл да я удави. Но както Христовата вяра допуска, малко след това смъртно деяние Марина се издигнала над водата и пеела химни, пренасяйки се при своя жених.

Какво разказва фолклора за Слънчева Марина: Тя била родена с помощта на Слънцето, което помогнало на майка и’ да намери билка за зачеване. А в знак на благодарност майката обещала, че ако роди момиче ще я даде за жена на Слънцето. Но не спазила уговорката тя и криела дъщеря си у дома – Слънце  да я не види колко е хубава, докато не станала Марина на шестнадесет години. Един ден не издържала Маринка на слънчевото време и излязла с дружките си за вода. А на извора се подлъгала да седне на люлката, която само’ Слънцето пуснало за нея и си я откраднало на небесата за жена.

С тези предистории народът ни приема Марина за застъпница пред Слънцето – богът, олицетворение на Христос, който със силата на своя божествен огън осигурява благоденствието на човека, но и го наказва за прегрешенията.

Слънцето и до ден днешен е върховният бог на всички култури. То се свързва със Земята в свещен съюз, за да възроди Познанието, водещото до спасение на човешкия род – спасение или завръщане към божественото начало. Под лъчите му излизат змиите с дуалната си природа, криеща разрушението и едновременно с това съзиданието. Змията е изкусителка – тя дава Познание, което, ако не бъде правилно разбрано ще погуби човека в самоизяждане или в изкушение /в превод от руски/. Но ябълката от дървото на Познанието не е само плод – тя е кодът на сътворението… И  Света Марина – Слънчевата, Божата невеста е само инструмент за този път нагоре, пазеща ни от змиите изкусителки или по-скоро даряваща змия просветителка на тези, които са готови за нея.

И колко логично се навързва образът на Света Марина с лечебната сила на водата. Марина – целителка на всякакви рани, духовни и телесни, но най-вече даряваща зрение, помагаща на очите да видят… За такъв е смятан и изворът до параклиса на Света Марина в село Варвара – лекуващ очи. А за да затвърдим дохристиянското присъствие на образа ще добавя и курбана – кръвната жертва в името на божеството – материята, която се трансформира в общо съзнание към култа.

Дали, обаче, жителите на Варвара приемат празника така, не знам, но някъде в извековната народна памет той е жив – споменът за Началото е жив, макар и в тази си заземена форма. И Марина Огнената всеки седемнадесети юли осветява и Пътя, и Истината, и Живота на хората от село Варвара, Пазарджишко.

Намери ме…