МАНАСТИРЪТ С ОКОВИТЕ

Приказка за МоМъка, МоМината Сълза и Монастиря с Оковите /Кукленски манастир Козма и Дамян/

Имало едно време един МоМък, който носил бяла кърпа на главата си, месил хляб и отглеждал Щастие. Така и наистина било. Аз не знам, но имало една МоМа, която веднъж вкусила от плодовете на неговото Щастие и се влюбила. И той в нея се влюбил, защото тя пък му донесла Слънце за градината, за да растяло Щастието вечно и да имало за всички.

Минало се не минало време, но през градината с набъбналото Щастие и изобилно Слънце преминала черна чума и пречупила МоМъка на две – ей тъй, през кръста. Неговата МоМа хем го шила, хем го лепила, събрала го, ама го събрала не много цял. Не бил вече той МоМъка, дето познавла от преди. Бил уж събран, ама двете половини не се единили, а останали разделени на Мо и на Мъка. Та, тая, втората половина – Мъката взела да се представя уж за МоМъка. Да, ама нещата почнали да стават мъчни. Мъката ни хляб месел, ни щастие копаел, но МоМата и тъй си го обичала. Осладило му се на Мъката туй и съвсем се за отпускал – лъжиците му криви, постелите му твърди… Ей такива работи. Чудила се МоМата как да му угоди. Ходила денем на Монастиря с Оковите и горко плачела, и силно се молела за МоМъка си – да оздравее. Да, ама сълзите си не бърсала в кърпа, а в шепи събирала, да правела от тях лековити отвари за МоМъковите болежки. Веднъж, не той, а половината му – Мъката попитал: – „Ти, МоМе, що не съм те видял сълза за мен да пророниш? Кърпата ти суха… Как да разбера, че ме любиш?” Нищо не казала МоМата, само солена отвара му дала да глътне.

И тъй, всеки ден МоМата ходела на Монастиря с Оковите, молела се, плачела и се чудела как да го оздрави своя МоМък. Както плакала веднъж, тъй и заспала, и сън и се явил. Двама братя Безсребърници ум и’ дали, какво на Мъката да каже, за да го накара сам да си иде, поне половината си – Мо-то на мира да остави. Та, тя трябвало на Мъката да се разкрие, че много го люби, че вярна до гроб ще му бъде, дечиня ще му роди и Оковите от Монастиря ще си сложи в знак на вечно обричане. А на Мъката такива хич не му се нравели – ни жена една обична да си има, ни път си само с нея да проходи. На Мъката най-отива да мъчи де що хора има по Света. Та така, белким, от вярност и любов МоМина да се сплаши и избяга. Но братята условие дали на МоМата – за да стане от Мо пак цял човек, към него всеки ден да Литва МоЛитва, да се Тика МоТика и да Мине МоМината Сълза през него, та да му Мине. И друго и зарекли – тея Окови от Монастиря, дето пранги им викат, с тях всякакви Мъки се връзвали, кротко да седели и при хората да не се връщали. Та, при тея пранги МоМата всеки ден да идвала, да се връзвала, и Мъката да викала, та той да я види как тя го обичала. А Мъката от мъка по нея сам да си иди. Тъй и сторила МоМата. Минали девет месеца, четирдесет дни и седем нощи… От Мъката и следа не останала, щото Прангите урок и дали – от Мо-то, тя верен и силен Монж /мъж/ си сътворилала, а с прангите в него се врекла – сопронги /съпрузи/ да си станат, та като минават през тоя Свет към Оня да се не загубят из мъката, че половин човек, не е човек, то си иска цяла Любов.

*Посвещава се на Любимия Монастир с Оковите…

Намери ме…