Това пътешествие ще повторя много скоро, но сама. Някои места изискват да бъдеш сам, за да ти се открият лично и да те допуснат до същината им. За някои места трябва да си се подготвил. Тогава пътят сам се появява под краката ти…
Но първо да уточня, какво означава долмен. Като конструкция, долменът е сравнително голяма скална камера, изградена от 3 или 4 стени, покрити отгоре с още един такъв скален елемент. Стените и покривът са от монолитни каменни блокове, наподобяващи плочи, а средната тежест е около 2 тона за плоча. Буквално „долмен” означава скална маса. Просто така изглежда – на маса, под която се оформя пространство – тунел, врата, гробница, утроба!?! За какво и как са се използвали долмените ли – истории, теории и догадки има много, но аз ще разкажа за моето преживяване, което дава отговор на моя въпрос – защо пътят се появи под краката ми и ме доведе до долмена?
Много често пътуванията не са само плод на потребност, да запълниш някакво свободно време с преместване в пространството. Пътуването е инициация на нестихващите вътрешни търсения за себе си, за някой до теб и за това, което е във връзка с теб – наречено Свят, Живот, Природа… Дори и в съдържанието на тези думи вече има много отговори, стига да имаш въпросите към тях. Понякога пътуванията започват с други, много по-прости въпроси – Кой съм, Защо съм, Откъде съм… Да приемем, че аз тръгнах натам с тези най-шаблонни питанки, с които се събуждам всеки ден. Нямах очаквания, знаех само, че ще бъде различно.
…Когато стигнахме с колите до изходния пешеходен пункт и тръгнахме, нас ни споходи ситуация много позната за мен и леко притеснителна. Такива места винаги се пазят сами от неподготвените. За подобен тип места никога няма табели, а дори и да има, те не са съвсем категорични. Тълпи от хора също няма. Така и ние – объркахме пътеката, а уж указания имаше. Подобно нещо ми се е случвало и преди и вече разпознавах знаците… Отново връщане на кота нула и нов старт. Този път се получи, но пътят на този път, като че ли да ни обръщаше на обратно по законите на гравитацията. Беше стръмно! Беше безпътно нагоре! Един по един замлъквахме, кой от умора, кой от притеснение, кой от устремението за там. Някакво време измина, не мога да го определя, дали е било много, или малко, или просто време, но беше наситено и сгъстено с изтласкващия порив за „нагоре”… И така, докато след ударната доза мълчание, гърдите ми не изтръгнаха вик: Хора, къде попаднахме?!!!
Няма думи за това, което ни се откри, само ще го сравня с чувството на житейската, неочаквана и бликаща радост след дълго, почти болезнено униние… И тогава разбираш, че започваш да се наместваш, сещаш се кой си, защо си и от къде си… И тук тунелът те изхвърля в един друг свят, който гените ти безпогрешно разпознават – светът, не, а светоусещането на траките. И тогава вече се връщаш в успокоението на Великата Майка – изначалната Богиня със скалната утроба, която те ражда всеки път, и всеки път те прибира отново в себе си. Разбираш, че си изправен пред вечния кивот с есенциите на понятията Свят, Живот, Природа. И това усещане ти дава безграничност, свобода и лекост. Бил си някога там, връщаш се, за да си спокоен, че пак ще идеш, този път още по-различен и порасъл, по-достоен от всички предни пъти. Сещаш се, че тази структура, на това място, след толкова време е нелогична за възприятията на материалната реалност. И пак се сещаш, че тази структура съществува не в привидността на реалиите, а в паралелите на Святата Светлина и Живият Пъп, които водят При Рода.
Или казано простичко от изследователя офталмолог Ернест Мулдашев – долмените пазят генофонда на човешката раса! А у нас има повече от 700 разкрити, и този е най-големият. Какво ли толкова пази нашата Земя!?!
Вашият коментар